Разговор в Парадайс

Скъпи мой провинциалист

 

Виктория Този разговор е покана към колективно осмисляне и въобразяване на провинциализма не като още една свръх-категория с централизиращо, унифициращо влияние, но като метод да поставим канони, навици и географии под съмнение. В рамките на изложбата Скъпи мой провинциалист ние работихме и с възможността за една територия на не-комерсиални удоволствия, прекалена другост, твърдоглавство; нея ние нарекохме “провинция”. С други думи имаше опит за осмисляне на едно по-нерационално, по-афектно състояние на общност и нейната връзка със своите фантазии за минало, настоящe и бъдеще. Имаше два текста, които споделихме в рамките на това събитие: единият за потенциала на всяка една творба да зададе собствена логика и език[1], другият– за това как всяка една творческа и кураторска дейност трябва да е свързана и с процес на де-канонизиране.[2] Поканихме всеки един от художниците да сподели своите идеи и да се включи в диалог. Ина, започни ти – на едната работа виждаме язовец върху розов ландшафт. По какъв начин съотнасяш класическата техника на тъкане към избора на мотиви?

Ина В рамките на тази изложба се обърнах към идеите на анимизма, който е свързан с търсения на връзка между природата и човека. Първоначално създадох една серия от четири рисунки, в последствие изработих две от тях в материал и те сега са в изложбата. Свързани са с “язовеца медояд”, едно животно, от което бях много впечатлена. Кожата му е изключително твърда и почти нищо не може да я пробие, освен това напада слонове и лъвове, просто защото му е готино. И докато тъках това животно, защото го тъках около месец и половина, два, си мислех за това, че всъщност аз като човешко същество, което вярва, че има някакъв дух, тъка изображението на животно, което също има дух – в този смисъл търсех някаква връзка в този опит.

Виктория Изходната рисунка е дигитална, нали така? Какво се случва когато една дигитална рисунка се превърне в материал?

Ина Да, първоначалната рисунка беше дигитална, нарисувана набързо на Microsoft Paint. Едно такова превръщане отнема адски много време. Докато цветовете могат да се постигнат много лесно дигитално, розовата вълна е резултат на сложен процес – първо трябва да я избелиш, защото тя има естествен цвят, после се багри в големи казани на висока температура и ако бях оставила това розово по-дълго в казана, то нямаше да стане по-наситено, а щеше да стане по-тъмно. По това време четох, че Аda Lovelace, единствената законна дъщеря на Байрон, първа описва концепцията за компютрите вдъхновена от жакардовите станове – те имат тези карти, перфокарти, носители на бинарен код. Те имат дупки, a не ток както по-късно при микро чиповете. Става въпрос за нули и единици, което е много интересна връзка за мен, защото когато тъчеш, имаш предни нишки, през които минава вълната напряко през тях като нули и задни нишки, които са единици.

Освен това ме интересува процеса на тъкане като модел за общност. Около седенките навремето не всяка баба е била сама вкъщи да си преде или тъче, а са се събирали да предат заедно на едната, после са отивали при другата, за да предат нейния материал. Днес трудът е много по-индивидуализиран и изолиран.

Виктория Интересно дали в рамките на този проект изниква ситуация на споделеност и заедност, която да е актуална към обществото днес. Освен това вие самите са интересни като  „общност“: всичките се познавате от доста време, запознати сте с работите и идеите един на друг. Освен всичко правите и спонтанни изложби на произволни места заедно – има автономност, която не е толкова разпространена  при младите артисти в България. Не на последно място: вие сами се нарекохте „провинциалисти“.

Десислава Има една друга форма на възприемане на провинциализма, асоциирана с желанието да имитираш нещо, губейки автентичността си или бидейки по-скоро засрамен от това нещо, което си ти. Четейки манифеста на огледалото аз точно това изпитах. Същевременно изложбата показва, че може да има и други видове усещания за това, що е провинциализъм. В тази изложбата той е дефиниран позитивно и е по-скоро е обвързан с фолклора, с автентичните занаяти, и с това сме заедно, да правим нещата като общност.

Виктория Да, тук става въпрос за стилизиране на техники, но и за самата идея какво представлява художествената творба. Поставя се въпросът каква е функцията на едно художествено произведение като рефлексия върху материал и история. За мен е интересно доколко през включването на подобни техники наистина има възможност да се пресъздаде и осмисли определен опит, който да бъде споделен в рамките на една изложба.

Десислава В тази изложба има и един друг тип интерпретация – творбите в това пространството, където изглеждат естествено, в контекста на друга рамка или галерия, или пространство биха били абсолютно безумни, нелогични. И това пак ни връща върху това, що е то провинциализъм – не само като начин на мислене, а и като начин на рамкиране, начин на интерпретация.

Трифон Мислейки за провинциализма, на мен ми се искаше да работя с идеята ми за идентичност. Аз съм от Родопите, и исках да покажа нещо свързано с моята провинция. Аз не се срамувам, че идвам от там, а се гордея с това. Това са наслагвания, които ги имаш и те изграждат. И това е техниката (на наслагване), която реално използвам. Малките маски на стената се казват „ками” което значи божество, духче – в моята работа те винаги са лица, изчистени, отделени. Те нямат очи; те са издълбани, защото това се свързва със смъртта. Камитата, освен че могат да са божества, животни, пазители на горите и т. н., те могат да са и мъртви ти предци. Това ги свързва с другата част от инсталацията в задния таван, където са разположени две фигури – на двама мъртъвци. Единият е с по-старинни дрехи, дядо ми всъщност е носил такива дрехи. Относно музиката – гласовете са на един дядо и баба от Момчиловци. Аз съм ги семплирал и добавил гайдата на Бай Дафо Трендафилов. За мен това беше важно наслагване, защото срещата ми с този човек на живо, когато той бе на 92 години, беше много силно изживяване. Като техника – използвам игла, с която набивам вълна. Седиш и набиваш, набиваш и той материала те води. Може да излезе куче, човек, някаква друга глупост. То се ражда, но то е в теб, като някакъв вид медитация е.

Гост 1 Има нещо, което ми прави впечатление: Аз съм родена в София, но съм отраснала в Пловдив. Има голяма разлика между хората, които са тук и как те гледат на провинцията, и как хората от провинцията гледат на провинцията, която за тях е вкъщи. За тези хора провинцията не е някакво понятие, което е странично от живота им, а това са спомените им и най-вече детството.

Гост 2 Провинция не е само понятие, а възможност да гледаме града отстрани, освен това възможност за поглед назад. И аз откривам в работите истории за света преди години, нашето детство, спомените на нашите баби, как сме пораснали, истории за общността, но и за функцията на изкуството, както казваш. Може би когато говорим за провинцията като някакви по-малки сборни места, където хората живеят, изкуството е част от бита, и това не го прави по-малко изкуство; то пак е желание да разкажеш история, да изкажеш радост или тъга. Друго е профилирането и професионализирането на социални дейности като изкуство. Днес това сякаш е нужно, изкуството се прави професионално, докато в една малка общност хората поемат различни роли подобно на традиционния производствен процес – вместо едната баба само да преде, другата само да тъче, а третата само да бродира а те по-скоро съпреживяват един и същ процес.

Гост 3 Струва ми се важно да вметна, че трябва да сме наясно с факта, че ние предимно говорим с фикции. Това, което казваш за традиционния процес – това може би са асоциации и отпратки, които съществуват и са възникнали в модерната епоха; eдва ли това е цялата истина.

Виктория Интересно е, че тук боравим с клишета и те са наша изходна точка. В изложбата има едно по-скоро интуитивно обръщане към историята като възможност да говорим за съвремието. Тъй като няма официална история за 90-те, ние всички се връщаме към спомените си – това е и което споделяме. Така например другата работата на Трифон, която базира върху детски рисунки на професии – това са професии през погледа на едно дете. Но точно този поглед ни позволява да надникнем в единствения опит, който имаме със собствената история. Мартина, ти също се позоваваш на една по-далечна история, позовавайки се на реликвите на Тракийското съкровище, но само като изходна точка.

Мартина За мен провинциализмът е начин на мислене – наподобяването на един модел, един стереотип. „Амфора с глава на кифла” и “Цар Лъв 1” и “Цар Лъв 2”   са част от една серия „Postтраки”, представящи едно съвременно съкровище – наследството на това, което остава по нашите земи като култура, поведение, начин на мислене. Те пресъздават нашия живот, цялостно. „Амфора” е образът, който остава– изкривена уста с тежък, размазан грим. Става въпрос за естетика и начин на мислене. „Postтраки” обобщава един културно-социален контекст, който е като отзвук от миналото, но всъщност е представа в бъдещето за това, което е в момента. Освен това, уловката в „Тракия” е, че аз съм от квартал Тракия, където от моята стая аз гледам нонстоп екшъни, холивуд, боливуд. Около мен са баровете Галакси и Hollywood, Аква Ленд, новия квартал Оазис 5. Но този квартал е като интегративен модел и пресъздава микс от нашата култура и разни чужди образи, което сме разбрали по наш начин. „Postтраки“ e освен всичко пародия на течение в изкуството, което ще остане след време като разказ за какво ни харесва и не ни харесва, какво е било нашето детство, нашата култура.

Ина В Академията в София преподавателите бяха много засегнати точни от тези работи. За тях тези скулптури не бяха на ниво високо изкуство. Същевременно, за да не бъде нещо провинциално, то бива представено на някакъв пиедестал, описано с неясни думи и понятия, и така създава претенция, която за мен е провинциална.

Виктория Има още нещо, за което исках да говоря с вас. В анонса към разговора, който се състоеше от множество нахвърлени въпроси, имаше и един за самотата. Интересува ме, как вие гледате на самотата, защо ако загърбим центъра, като няма референция, няма ли да останем сами и дори самотни? Разкачването на периферията от центъра е свързано с една друга емоционалност, която може би е близка до тази на самотата – може би основното състояние в големия град.

Вълко Защото споменаваш това – за да направя моята работа, аз прекарах много дни сам в пространството. И се върнах към моето детство, колкото и да звучи странно. Но аз имах едно много по-различно детство, моята провинция беше пред компютъра – някакъв върховен ескапизъм. Предимно гледах анимета, които са много контрастни, и слушах  исландска музика, която пък е предимно въздушна и флуидна като звучене. Анимето, което съм използвал тук се казва Евангелион и разказва за едно четиринайсет годишно момче, което трябва да пилотира клонинги на Ева. Има огромна битка, където грандиозни същества унищожават цялата планина зад тях. Аз използвах елементи от пейзажа и елементи от тази битка като съм ги композирал в обърнатия контур на планината – все едно съм напълнил въздушното пространство с фигури. Имаше време, когато много исках да съм чужденец, имах желание да не съм българин и проклинах ситуацията тук в България и всъщност исках да стане един апокалипсис, да дойде края на България.

Виктория Интересно е как използваш аниме. В днешният свят има една циркулация на образи, които се автономизират. Те носят разказ със себе си, но и са достатъчно отворени за да бъдат включени в друг разказ, като тук. Освен това е интересно усещането за край, с което работиш и което ни препраща към течения като Gulf-Futurism и Sino-Futurism, които изследват обществото след края на света по начина по който го познаваме. Някакво усещане, което се появява на различни географски места, и културни контексти и е с различни измерения. Интересно е, че при Краси също така има прекаляване, надхвърляне, но идващо от една съвсем друга рефлексия, отнасяща се към връзката между кич, сексуалност и роли в обществото. Краси, разкажи ни за твоите работи – три торти.

Красимира Да, но първо исках да споделя, че и аз съм родена и израснала на село. Като минавах през града за да отида в друго село и градът беше мястото с болници, с пазар, с много хора – и с блокове. На мен всъщност ми беше доста гадно, че нямаме панелни блокове при нас.

Иначе от две години работя в сладкарски цехове и обичам тази работа, но проблемът е, че не само децата си поръчват торти, но и възрастните. За ергенски партита е най-добре да е женски бюст или задник, без тяло. За момински партита – членове във всякакви размери. В един момент дойде възможността да участвам в тази изложба и Вълко ми подхвърли идеята да направя торти. В този момент, когато не ставаше дума за поръчка, изпитах огромно удоволствие. Първо направих русалките. Черното, което излиза от устите им, е тяхната реч това са жени, които си позволяват да говорят глупости, и със сигурност за много хора те не се вписват в техните критерии за жена. Другата торта пък е реакция към майки, които поръчват торти за момченца и искат всичко да е мъжко – ако си позволя да сложа розов балон, ще има скандал. Изобщо много се притесняват да сблъскат децата си с досег между мъж и жена, да не говорим хомосексуална любов. И това разкрива тотални сексуални комплекси.

Виктория В крайна сметка в повечето включени работи може да наблюдаваме преминаване от функционалния обект в един такъв, служещ за рефлексия. При теб това сякаш се случва с най-ясно, всяка една торта може също така да бъде част и от една реална празнична ситуация. Това преливане поставя и въпроса за границата между изкуството и дизайн, изкуство и свят най-общо, като може би тази граница изобщо не нито плътна, нито наистина деляща.

[1] Chris Sharp, Theory of the Minor, http://moussemagazine.it/theory-of-the-minor-chris-sharp-2017/

[2] Bonaventure Soh Bejeng Ndikung, The Globalized Museum? Decanonization as Method: A Reflection in Three Acts, http://moussemagazine.it/the-globalized-museum-bonaventure-soh-bejeng-ndikung-documenta-14-2017/