„Представи си, толкова близо“ от Виктория Драганова

Състояния на поток

 

Не е необходима причина, за да се пътува до Слънчев бряг. Самото име звучи толкова простo, че въпросът „Защо“ изглежда неуместен.

Някои територии трябва да бъдат прекосени.

 

/

По-рано, в моето детство, веднъж годишно, в началото на лятото, семействата потегляха с колите си и се движеха бавно, защото магистралите още не бяха изградени и колите им бяха на газ. Цял ден пред очите ни преминаваха полята, планините и малките градчета се виждаха само в далечината.

Като дете човек не се пита защо индустрията изостава, как така градовете стават все по-пусти, защо полята изглеждат някак си изоставени и какво означава избелялата реклама на пътя. Не се питахме и какво правят иначе хората, продаващи праскови, дини или домати. За това този ден е твърде дълъг, твърде муден. Да си първият, който на здрачаване ще види морето, това беше единственото важно нещо.

Сега разбирам защо ме обхваща тъга, когато мисля за нашето пътуване.

Сега разбирам и че при това пътуване минаваме покрай местности, които са си останали същите. Само са остарели, също толкова стари, колкото сградите, улиците и хората, които винаги са били част от тези места и никога не са ги напуснали. Един вид присъствие, което може да се опише като отсъствие на настояще. Имало някога, има някога.

Меланхолията се появява тогава, когато се опитваме да се доближим отново – до света и до нас самите. И вече не става дума за детството или за някакво особено място. В много по-голяма степен става дума за желанието да разберем, да сме част, да сме тук, да присъстваме.

 

/

Това тук е земя на неопределеността.

С понятието „Балканизъм“ историкът Мария Тодорова се опитва да покаже, че културните конотации, които в съвременната епоха се свързват с Югоизточна Европа, не произлизат от дискурса на различията – като например дискурсът за ориентализма, който включва и йерархични взаимоотношения между Ориента и Запада. Напротив, „Балканизъм“ означава дискурс на амбивалентностите, в който Балканите до известна степен са конструирани като допълваща самите тях половина: като едно „несъвършено собствено“ , а не като едно „друго“.

Земя или общност в преход, изпълнен със сложност и пленен в многозначителност, земя, която не може да намери окончателна идентичност, която не може да бъде окуражена от позитивни клишета за качества, характери или присъствие. Една черна дупка, която се запълва от реторика на тема „какво липсва“.

 

/

После празната вътрешност на страната изчезва бавно в огледалото за обратно виждане. Построени направо в полята, сега изникват празни, понякога дори незавършени вили. В повечето случаи те са просто усторени, непретенциозни, направо безмислени и абсурдни поради голямата им отдалеченост от брега. На някои са залепени гръмки реклами, на които четем „Вашият имот–мечта“. Но къщите изглеждат по-скоро тромаво до изсъхналите палми, които се извиват от вятъра пред твърде помпозните входове на вилите. Строили са ги преди години по време на бума на недвижимите имоти, за да бъдат продадени на руснаци, германци и англичани. Но някой да ги е купил? Никой..

И после хотелите – първо с печални фасади във всякакви цветове, след това потискащо огромни. Навлизате с колата в центъра, потоците от хора стават по-плътни, движението им се забавя. Големи светещи табели пред малки денонощни нон-стоп магазинчета, следват сергии със стотици накачени една върху друга стоки. Улици като рафтове в супермаркет – натрапчиво забавни, хаотични, ярки. Успоредно на морето: Главната улица, където нощем всичко трепти в екстаз и която денем се предава на изтощените, поразени от горещината тела.

 

/

След кратък ръст между 2000 и 2008 година, която следваше хиперинфлационния преходен период на 90-те години, през 2009 година България изпадна в криза след срива на световната икономика. Чуждестранните инвеститори, които до 2008 наляха много външен капитал в страната, изчезнаха. Европейските пари, и те изчезват в корупционни схеми. Рискът за дефлация продълава да плаши.

Така България остава най-бедната страна в ЕС.

В браншови медии, където се представят най-мощните икономически фирми, все пак може да се прочете, че икономическите лидери остават оптимистично настроени. Начело на ранглистата в България е най-печелившата фирма на руския енергиен гигант „Лукойл“, чиято рафинерия се намира недалеч от Слънчев бряг. Германската търговкса верига „Кауфланд“ е на пето място. Към последните новоиздигащи се в класацията е „Експрес логистика и диструбуция“, фирмата е дистрибутор на цигари, вестници и напитки; зад нея стои изключително оспорваният Делян Пеевски, който е собственик и на най-голямата лотария в страната.

 

/

„Слънчев бряг удовлетворява всяко желание и през летните месеци този модерен курорт никога не спи. “ (“Sunny Beach caters for every desire and during the summer months this modern resort never sleeps.”)

Ръстът на Слънчев бряг също е от годините след 2000-та, когато стоителни фирми, туристическият бранш и развлекателната индустрия превръщат курорта в място на потоците и на удоволствието. 800 хотела, в които могат да бъдат настанени 200 000 души. Преди няколко години ВВС излъчи филма „Booze, Bar Crawls and Bulgaria: Stacey Dooley investigates“, в който се разказва за алкохолни и наркотични ексцесии, безразборен секс и всякакъв друг вид измами.

Сцената на изкушението: нищонезначеща архитектура, съоръжена със светещи, двуизмерни табели. Тук опитът, материалното и информацията са само повърхности. „Архитектонска монументалност и други пространства на архитектонското нищо“, както обясняват Скот Браун и Вентури в „Learning from Las Vegas“, един град, в който логиката на търговията владее всичко и стремежът към удоволствие е поставен в центъра на капитализма.

И Слънчев бряг е едно такова място; тук ще намерите All Inclusive хотели, в които в крайна сметка се обещава всичко, не само физически потребности, всякакви копнежи се задоволяват срещу заплащане.

 

/

За удоволствието и ексцеса на посткомунистическото население пише философът Боян Манчев. Според него не става дума само за икономическа, а и за политическа криза, която се дължи на събитията през 1989 година и липсата на конституиране на държавна власт. Манчев описва как посткомунистическото население деградира в безформена маса. Народът е неосъщественото в структурата на една нова държава. По време на прехода през 1989 година и след това липсва конституираща власт, която следва да се превърне в конституирана. По онова време границата между триумфа и властта не е ясна. От тогава народът остава толкова екстатичен колкото и ексцесивен, тъй като се обръща постоянно (регресивно) към момента на несъстоялото се конституиране. „Тялото“ на народа не престава да бъде политично, но изживява политичното единствено като удоволствие. „Тоталното тяло на удоволствието“, така Манчев определя политическия живот в България.

Наред с това в есето си Манчев прави паралел с пазарната икономика, която според него също се основава на производството на удоволствие. За разлика от пазарната икономика в западните демокрации, където става дума за обмен, печалба и натрупване на стоки, икономиката в южната част на Европа се основава на несъответстващо на пазара, безмислено прахосване, което, както посткомунистическото удоволствие, се базира на ексцеса.

Именно в страна като България се изявяват най-мрачните страни на пазара, вече не става дума за обмен, а за неконтролируемо упражняване на власт и сила,. А аз си мисля за „чалгата“, попфолка, най-разпространения музикален жанр тук в страната, където става въпрос за любов, секс, консумация и престъпност. Музиката, от замечтано-романтична до вулгарно-цинична, смесва копнежи с различен произход, за да ги разкрие в безпаметен екстаз.

Слънчев бряг е осъществяването именно на тази ексцесивна икономика на удоволствието – без каквито и национални граници.

 

/

Но и ние сме в Слънчев бряг.

През нощта се изгубваме отново из баровете по главната улица. Пием и танцуваме. Някои се отдават на тъмния прилив, плуват, други лежат на плажа. Прегръщаме се, после се смеем, после плачем заедно.

 

/

В последния си роман „Физика на тъгата” Георги Господинов определя България като „най-тъжното място на света“. Меланхолията според него се дължи най-вече на обстоятелството, че хората, които живеят там, трябва постоянно да гледат към неизживения от тях живот. Земя на тъгата, родена от безсилието.

Земя на неопределеността, на удоволствието на меланхолията.

 

/

На пода на пералня на самообслужване във Франкфурт лежи платнена фигура като изкривена сянка, с прекалено дълги крайници, задрямала, безформена, недодялана. Придружава я разказ – за докосване и олицетворени чувства. И копнеж я определя, копнеж по място на любовта и влечението.

Патетично нещо в пералня на самообслужване, определено неуместно емоционално. Всъщност срамно.

Всъщност забавно. Освен това в един хотел в Слънчев бряг има поставени една върху друга керамични вази, които напомнят на хора – малко мудни, малко изгубени. Някак си тромави, но мили. Усамотили се, но със сигурност присъстващи.

После чух някой да пита: Откъде идват всъщност?

 

/

Франкфурт като че ли утолява желанието за стабилност. Годишно в града идват хиляди хора, за да работят на високо платени позиции, обещаващи пълноценен живот.

Но Франкфурт се характеризира и с гладкост. Не само гладкостта на смартфоните, а и най-вече тази на огледалните фасади на банките и фирмите. Икономиката също е гладка, защото не позволява да възникне физическа действителност. Това е абстракцията, първо тя създава капитализма, който приравнява всичко към виртуална парична стойност. Франко „Бифо“ Берарди говори за „финансова абстракция“, която прилича на „Dark Pools“. Той се позовава на едноименната книга на журналсита Скот Патерсън, който пише за екстремното ускорение на глобалните пазари: „Стойността вече не се дължи на физическата връзка между работа и неща, а по-скоро на безкрайното самоудвояване на виртуалния обмен на нищо с нищо, чийто резултат накрая са повече пари“ („Value no longer emerges from a physical relationship between work and things, but rather from infinite self-replication of virtual exchanges of nothing with nothing, whose outcome is more money“.)

Вероятно все пак има прилики между Франкфурт и Слънчев бряг. И двете места са лишени от смисъл, и двете места изпълнени с копнеж. И двете лишени от настояще, защото почиват на фикции.

 

/

Трябва да мисля отново за попфолка. Наскоро хореографът и пърформър Иво Димчев покани Сашка Васева, една от най-известните попфолк певици, която стана популярна още през 90-те години. Сега тя представи своите песни като оперни арии. Популярното беше чак гротескно сантиментално, но трансформацията въздействаше почти подронващо..

Не ли е точно това преувеличение, което показва, че и привидно евтини емоции могат да придават смисъл? Не можахме ли онази вечер в онази зала за първи път да се разбираме благодарение на предизвиканата емпатия?

 

/

И тогава изведнъж всичко изчезна. Бяхме го предвидили, но никой не знаеше със сигурност. Не вземаме нищо обратно, освен пясък: в обувките, в косите.

Там на покрива са тези объркани, изгубени, изместени субекти, които се реят между сън и травма. Несъзнателното, изпълнено с отломъци и светлини, предизивикващи тъгата. Човек си мисли, че това не е нещо, което би дошло едва сега, а което е съществувало през цялото време.

 

/

Няма причина да се ходи в Слънчев бряг. Но ние се борим за въображеаемото – най-оспорваното и същевременно политическо поле.

В нестабилните взимоотношения между реалностите намираме някои отговори.

 

Превод от немски: Таня Костова

 

 

* Текстът описва работи на Дардан Жегрова, Ана Захаров, Торе Валерт и Макс Бранд, които бяха изложени в изложбите.

Използвана литература

Franco „Bifo“ Berardi, And. Phenomenology of the End, 2015
Dennis Scott Brown und Robert Venturi, Learing from Las Vegas, 1979
Георги Господинов, Физика на тъгата, 2012
Boyan Manchev, Der totale Körper der Lust. Postkommunistische Gemeinschaft – Repräsentation und Exzess, in: Zurück aus der Zukunft, изд. от Anne von der Heiden и Peter Weibel, 2005, стр. 88-130
Maria Todorova, Imagining the Balkans, 1997

 

Текстът е публикуван в рамките на изложбения проект “Състояния на поток“ (28 август – 16 октомври 2016), куриран от Виктория Драганова и Гергана Тодорова. Текстът е публикуван с подкрепата на Гьоте-Институт София.