Разговор с Мартин Пенев

Обект на Безпокойство

 

Виктория Драганова:  Предполагам, че повечето от вас познават работите на Мартин Пенев, тъй като през последните две години той реализира няколко самостоятелни проекта в София: в ИСИ, Тhe Fridge, Ателие Пластелин, Æther и в самото начало в Галерия Васка Емануилова. За мен тази изложба е наслагване, задълбочаване и продължение на едно художествено търсене, на един концептуален разказ. И  затова се съгласих да направим един проект и тук – защото ме интересува точно това постепенно преминаване през пространства и тяхното обвързване през изкуството на един художник. С други думи предполагам, че за всички нас, запознати с работата на Мартин, е удоволствие да продължим да мислим света с Мартин. Коя е отправната ти точка за „Обект на безпокойство“?

Мартин Пенев: Много благодаря за поканата и доверието. По някакъв начин ми хареса предизвикателството да работя с това пространство, което има своите характеристики, свързани с това, че не е бял куб. Основата, върху която стъпих, беше желанието да включа пространството в концепцията си. По някакъв начин да го инвазирам, да го обсебя, да го усвоя. Всъщност оттам започна граденето на някакъв личен свят със своята сърцевина, със своите въздушни обеми, с плоскости и мембраните, с междинните, граничните зони за комуникация с външния свят, условно наречени „вън“ и„вътре“, но това„вън“ не е чуждото, а личното.

Виктория: Вън-вътре, а другото може би е светло-тъмно … В текста към изложбата реших да започна с „вън“, говорейки за бляскавата повърхност, за това как и най-вече какво комуникираме. Откъде тръгна твоят разказ?

Мартин: Аз започнах отвътре като жест към нещо съкровено, но всъщност стратегията ми при работа е свързана с дихотомии, сблъсъци и разделяне на неща като „красиво-грозно“, „добро-зло“, „горе-долу“, „вътре-вън“. Та почнах от „вътре“ и „грозно“, и следваше „вън“ да бъде нещо помпозно, бляскаво, анимирано.

Виктория: Аз започнах  с „вън“, защото ми се стори, че това страшното е може би вече навън, въпреки че е златно. Знамената са като такива на въздушен замък и сякаш тази изложба няма достъп до някаква реалност, дори отказваме всякаква реалност и задаваме единствено една фантазия. В нея имаме тези знамена, които комуникират, но те са празни, нямат знаци по себе си.

Мартин: Не казват, защото те самите са съобщението. Не ги използвам за комуникация, а ги използвам като знак. Няма нужда върху тях да има нещо. Те са нещото, което искам. Липсата на отговори защо това тук е така, а онова там е иначе; тази празнота е междинното; онова помежду с напрежение, енергии, някакви пластове, които са фантомни – това е, което ме развълнува в първоначалното ми откритие като идея.

Виктория: А в това „между“ сигурно се намираме всички ние и ти сигурно си представяш, как се сблъскваме с тези две инсталации и си мислим някакви неща. Минава ли ти през главата какво може би си представяме или не си представяме, това всичко има ли някакво значение?

Мартин: В пространството „между“ се намира отговорът на въпроса какъв е смисълът на живота и разни други вицове, но нямам план да предузнавам какъв възможен сценарий или код за разчитане има зрителя. По-скоро ми е приятно да се случи лична свобода на интерпретация. Затова пространството „между“ беше изключително важно като находка.

Виктория: За мен това пространство също е много интересно. Говорихме за това, че противоположностите, колкото са по-крайни, толкова повече не позволяват да ги мислим, да ги чувстваме. Цялата ни сетивност в едни съвсем ясни поляризации изчезва. Има нормативност. А тук  се случва едно преобръщане на „вътре“ и „вън“. Разкажи ми малко повече какво е това, което виждаме вътре в изложбеното пространство?

Мартин: Вътре се е случила някаква неприятност, за която няма ясен отговор дали се е случила вчера, преди 20 или 50 години, но този обем, който стои там, е реанимиран с подръчни средства. Като да укрепиш навеса след буря без да е ясно дали бурята е била снощи. Липсата на отговори там също ми беше интересна. Дали това е монстрозност, далитози дефект е нещо, което е поддържано с години или се е случило вчера? Дали има отбелязване, че нещо тревожно се е случило или е зарязано като стар навик да продължава да се мъчи по някакъв свой си начин?

Виктория: Сетих се за този пърформанса на Йозиф Бойс, където изкарва три дни с койот в стая, докато не свикнат един с друг (I Like America and America Likes Me, 1974). И  на мен ми се прииска изведнъж, когато се появи това същество вътре седмица преди откриване на изложбата, да изкарам някакво време с него. Имах усещане, че колкото повече време прекарваме, толкова по-мило ми става и по-симпатично. Чудех се дали това е отношение към нещо друго или към мен самата. Може би и двете.

Мартин: И двете. Съществото вътре само по себе си също разчита на силни дихотомии. Например има „органично-неорганично“, „живо-мъртво“, „намерено естествено–изфабрикувано“, но системата, по която го градя, е свързaна със създаване на неудобство. Всички инструменти, с които е изграден обекта или обема, всъщност причиняват неудобство на материята, но пък я завършват като нещо крайно, което можем да разпознаем като същество. Щом го разпознаваме като същество ставаме емпатични и тази емпатия е насочена към по-малките обекти, които по някакъв начин причиняват неудобство. За мен това е много интересно поле за изследване – как може „да се измъчи една материя, така че към нея да се появят топли, човешки чувства“. Ще се опитам да продължа да работя в тази насока.

Виктория: Мен ме интерeсува и пластта на митологичното – златното вън, еленът вътре … Интересно ми е как се появява митологията и каква функция има – каква функция би могла да има тя днес.

Мартин: Стандартният знак на каквато и да е митология е нещо, което по-лесно ни прекарва в полето на концепцията. Това отпускане ни вдетинява, не в безотговорния смисъл, а по-лесно се предъвква онова, което е предложено за дъвчене и затова използвам един приказен, митологичен мотив – елена, знамената, замък, омагьосване и т.н. Може би нещо, на което разчитам е детинското в зрителя.

Виктория: Струва ми се, че в тази изложба присъстват основно недоразказани наративи, които са по някакъв начин пречупени и съотнесени. Самото пространство с този празен басейн от самото начало функционира по този начин – насърчава фантазиране или въображение. То е и политично по някакъв начин, защото през това какво ние си въображаваме, мечтаем, ние всъщност от една страна задаваме и света, в който съществуваме, от друга допускаме различност. За това тази изложба беше важнo да се случи тук по този начин.

 

  • DSCF2217
  • (c) Swimming Pool. Photo: Lubov Cheresh
    (c) Swimming Pool. Photo: Lubov Cheresh
  • (c) Swimming Pool. Photo: Yana Lozeva
    (c) Swimming Pool. Photo: Yana Lozeva