Шехерезада стяга багажа си. Сюзън отваря ципа на черния сак. Шърли се усмихва, когато Сабет докосва гладкия плат. От естествена материя, специално обработен, водоустойчив. София държи наскоро излезлия на пазара пистолет втора генерация на Шарън и прокарва пръстите на Селина по предпазителя. Усещането за плътния черен полимер прави Сири щастлива. Оръжието тежи в малките лакирани ръце на Селма. Само тук Симон допуска пластмасата да навлезе в ежедневието на Саманта – изкуствени нокти. Но Сали ги предпочита елегантни, ненатрапчиви, почти обикновени. Стефани е израснала на острова. Като сирак в сиропиталище. Сибил порасна с другите в това сиропиталище, което Сабина все още нарича „дом“, а другите момичета там – „сестри“. Понякога Соня се чуди те ли са луди, или Стела. Сълзите на Шийла безшумно се стичат в сака й върху екипировката на Стейси, докато Сара затваря ципа.
Един плъх влиза в барa и разобличава шегата. Идвайки от зоната на здрача, той се движи между структури, обитавайки полумрака. История в историята. Знаем, че като се каже нещо открито, това никога не е края, а винаги началото. Зареждаш с информация, но в последвалия разпит хората мълчат, доказателствата изчезват, източниците се объркват. Има последици. Знанието потъва в една истерична реалност, владяна от страх и конспирации и градяща се предимно върху изкривената комуникация в медиите. Това е мястото, където плъхът е едновременно агресор и стимулант. Когато източниците завинаги се разместят, какво принадлежи в този свят?
Погледна нагоре към свечеряващото се небе, сумрачно и пусто, лишено от признаци на живот, сякаш едва дочакващо реанимацията на здрача. Реалността при споделяне на информация: тя не е радикална, тя е само безвъзвратна, до следващото обновяване. Празна и банална. Публикация. Отсега нататък сигурното съществува единствено във фикцията. Но как фикцията доказва разтеклото се насилие? И как в измислицата се доказва онова, което знаем със сигурност? Въображението получава втори шанс. Обвинения и признания, ревизия и отказ са парчета във фабулата на драма без поанти, доведени до това да присъстват само като „контент“, информирайки ни да се наслаждаваме на потока на момента. Всеки акт нов е като нов. Разрешено ни е да вярваме до мига, в който не бъдем признати за виновни.
Плъхът се мушка под вратата и изнизва. Бързо местим поглед да го проследим. Където има един, има стотици. Плъхът привлича вниманието не към себе си, а към обстоятелствата около него. Какво ще стане, ако текстът и живописта апроприират логиката на предателството – което едновременно дава и отнема възможности; което е действие и себеизлагане, свобода и самоунищожение. В изложбата те са съпоставени: Текстът е мастилен ръкопис върху груб ленен плат с копринен пейзли дизайн, пришит към гърба; преден и заден план, сгънати един срещу друг, срещащи се между структурите, за да образуват наратив. Живописта е от последната година, малка и абстрактна. Някои от платната са по-близо до пейзажи, други сякаш завиждат на дървената трофейна дъска за очарователната декоративна зеленина – тя разказва нужда на природата от тайни, които се крият в гъсталака на откритието. Разобличаването на тяхната фабрикация тук е доста буквално.
*Всички цитати са от текста, представен в изложбата.
Куратор: Виктория Драганова
