Не ти трябва причина, за да отидеш на Слънчев бряг. Самото име звучи толкова просто, че въпросът „Защо?“ изглежда неуместен.
Някои територии трябва просто да бъдат прекосени.
/
Преди, в детството ми, семействата потегляха веднъж годишно в началото на лятото с автомобилите си. Движеха се бавно, защото магистралите още не бяха изградени, а колите вървяха на газ. Цял един ден полетата се нижеха пред очите ни; планините и малките градчета се виждаха само отдалеч.
Като дете не си задаваш въпроса защо няма индустрия, защо градовете пустеят, защо полетата изглеждат някак безжизнени и какво означават избелелите реклами край пътя. Не се питаш и какво правят хората, които продават праскови, пъпеши или домати, когато не продават. Този ден е прекалено дълъг за такива мисли, прекалено лепкав. Единственото, което имаш значение, е да си първият, който ще зърне морето при свечеряване.
Сега разбирам защо, мислейки за тези пътувания, винаги ме обзема с тъга.
Сега разбирам и че това пътуване ни води покрай места, които не са се променили. Те просто са остарели – също като сградите, пътищата и хората, които винаги са били там и никога не са си тръгвали. Един вид присъствие, което може да се опише като отсъствие на настояще. Имало едно време, има едно време.
Тъгата се появява, когато се опитваме отново да се доближим – до света и до самите себе си. И вече не става дума нито за някакво специално място, нито за детството. Става дума по-скоро за желанието да разбереш, да принадлежиш, да бъдеш там, да бъдеш част.
Това тук е земя на неопределеност.
Историчката Мария Тодорова се опита да покаже чрез понятието „балканизъм“, че културните конотации, които съвременността свързва с Югоизточна Европа, не произлизат от дискурс за различията – както е при ориeнтализма, който съдържа и йерархични отношения между Ориента и Окцидента. „Балканизмът“, напротив, обозначава дискурс за амбивалентност – Балканите се конструират като комплементарна половина на самите себе си: като едно „несъвършено свое“, а не като напълно „друго“.
Земя или общност в преход, изпълнен със сложност и пленен в многозначителност, земя, която не може да намери окончателна идентичност, която не може да бъде окуражена от позитивни клишета за качества, характери или присъствие. Една черна дупка, която се запълва от реторика за това „какво липсва“.
Празното вътрешно на страната бавно изчезва в огледалото за обратно виждане. Непосредствено сред полетата започват да се появяват празни, понякога дори недовършени ваканционни къщи. Повечето са построени просто, без претенции, дори безмислено и абсурдно – тъй като ги делят километри от брега. На някои все още висят крещящи реклами с надписи като „Вашият имот-мечта“. Но къщите изглеждат по-скоро тромаво залепени в пейзажа, обградени от изсъхнали палми, поклащащи се пред твърде помпозни портали. Вилите са построени преди няколко години, по време на имотния бум, с намерението да бъдат продадени на руснаци, германци и англичани. Никой не ги е купил.
И после идват хотелите – първо с безрадостни фасади в ярки цветове, по-късно – потискащо огромни. Навлизаш към центъра, тълпите се сгъстяват и забавят. Големи неонови табели пред малки денонощни магазини, после лавки със стотици стоки, накачени една върху друга. Улици като супермаркетни рафтове – натрапчиво весели, хаотични, крещящи. Успоредно на морето: главната улица, където нощем всичко пулсира в екстаз, а денем се предава на изтощените тела, сразени от жегата.
/
След период на икономически подем между 2000 и 2008 г., последвал хиперинфлационния преход през 90-те години, България изпадна в криза след срива на световната икономика през 2009 г. Чуждестранните инвеститори, които дотогава насочваха значителен външен капитал към страната, се оттеглиха. Средствата от ЕС изчезват в корупционни схеми. Над страната надвисна и рискът от дефлация.
Така България остава най-бедната държава в Европейския съюз.
В специализирани издания, в които най-могъщите икономически актьори се представят, поне се споменава, че бизнес лидерите запазват оптимизъм. В класацията на най-печелившите компании в България начело стои руският енергиен гигант „Лукойл“, чиято рафинерия се намира недалеч от Слънчев бряг. На пето място е германската търговска верига „Кауфланд“. Сред най-новите възходящи играчи е „Експрес Логистика и Дистрибуция“ – фирма, която търгува с цигари, вестници и напитки; зад нея стои силно противоречивият Делян Пеевски, който притежава и най-голямата лотария в страната.
/
„Слънчев бряг задоволява всяко желание и през летните месеци този модерен курорт никога не спи.“
Разрастването на Слънчев бряг започва в първите години на новия век, когато мястото беше превърнато от строителни предприемачи, туристическата и развлекателната индустрия в зона на масовост и наслада. 800 хотела с капацитет за 200 000 души. Преди няколко години BBC излъчи документалния филм „Booze, Bar Crawls and Bulgaria: Stacey Dooley investigates“, посветен на алкохолни и наркотични ексцеси, случаен секс и най-различни форми на измама.
Сцената на изкушението: безлична архитектура, украсена със светещи, двумерни знаци. Тук преживяването, материалността и информацията са сведени до повърхности. „Архитектурна монументалност и други пространства на архитектурното нищо“ – така описват един град Робърт Вентури и Дениз Скот Браун в Learning from Las Vegas, където логиката на търговията доминира всичко, а стремежът към удоволствие е поставен в центъра на капитализма.
Слънчев бряг е именно такова място: тук ще откриете all-inclusive хотели, които обещават всичко – не само физически нужди, но и всякакви желания, които могат да бъдат удовлетворени срещу заплащане.
Философът Боян Манчев пише за желанието и ексцеса на посткомунистическото население. Според него не става дума само за икономическа, а и за политическа криза, която води началото си от 1989 г. и от липсата на конституирана държавна власт. Манчев описва как посткомунистическото население е било деградирано до безформена маса. Народът е онова, което не се е осъществило в структурата на новата държава. По време на Прехода през 1989 г. и след това липсва конституираща власт, която да се превърне в "конституирана". Тогава границата между триумф и власт не е била ясно очертана. Оттогава насам народът остава също толкова екстатичен, колкото и ексцесивен, защото отново и отново (регресивно) се обръща към мига на ненастъпилото конституиране. „Тялото“ на народа е изцяло политическо, но политическото се преживява единствено като удоволствие. „Тоталното тяло на удоволствието“ – така Манчев нарича политическото в България.
В есето си той прави и паралел с пазарната икономика, която също се основава на създаване на удоволствие. За разлика от пазарната икономика в западните демокрации, която се базира на размяна, печалба и акумулация на стоки, икономиката в Югоизточна Европа се изгражда върху несъответстваща на пазара, безсмислена разточителност, която – също като посткомунистическото удоволствие – е основана на ексцес.
Именно в страна като България парадоксално се проявяват най-мрачните сили на пазара – вече не става дума за размяна, а за неконтролирано упражняване на власт и насилие. Мисля за чалгата, поп-фолка – най-разпространения музикален жанр тук, в който става дума единствено за любов, секс, консумация и престъпност. Тази музика, варираща от мечтателно-романтична до вулгарно-цинична, смесва желания от различен произход, за да ги разтвори в безпаметна екстаз.
Слънчев бряг е моделна реализация именно на тази ексцесивна икономика на насладата – и тя дори не познава национални граници.
/
Но и ние сме в Слънчев бряг.
През нощта отново се губим по баровете на главната улица. Пием и танцуваме. Някои се хвърлят в черните вълни, плуват, други лежат на пясъка. Прегръщаме се, после се смеем, после плачем заедно.
В най-новия си роман „Физика на тъгата“ Георги Господинов нарича България „най-тъжното място на света“. Меланхолията, според него, произтича най-вече от обстоятелството, че хората, които живеят там, непрестанно гледат към животите, които не са изживели. Земя на тъгата, родена от безсилието.
Страна на неопределеност, на желание и меланхолия.
На пода на обществена пералня във Франкфурт лежи платнена фигура, сякаш сянка, но изкривена – с прекалено дълги крайници, прекалено сънлива, безформена, тежка. Съпровожда я разказ – за допир и въплътени чувства. И копнежът ѝ е ясен – за място, в което има любов и нежност.
Една патетична история, в пералня – със сигурност неуместно емоционална. Почти срамна.
Почти смешна. В един хотел в Слънчев бряг има и керамични вази, подредени една върху друга, наподобяващи хора – малко мудни и леко изгубени. Някак тромави, но мили. Отдръпнати, но съвсем присъстващи.
И тогава чух някой да пита:
Откъде ли идват?
/
Франкфурт изглежда като изпълнение на желанието за стабилност. Всяка година хиляди хора идват в града, за да работят високо платени работи, които обещават пълноценен живот.
Но Франкфурт се характеризира и с една особена гладкост. Не само гладкостта на смартфоните, а преди всичко – на огледалните фасади на банките и корпорациите. Икономиката също е „гладка“, защото не допуска възникването на физическа реалност. Именно абстракцията поражда капитализма, който уеднаквява всичко според виртуална парична стойност. Франко „Бифо“ Берарди говори за „финансова абстракция“, която напомня „тъмните басейни“ (Dark Pools). Той се позовава на едноименната книга на журналиста Скот Патерсън, който пише за екстремното ускорение на глобалните пазари:
„Стойността вече не възниква от физическата връзка между труд и вещ, а от безкрайната саморепликация на виртуални размени на нищо с нищо, чийто резултат е повече пари.“ („Value no longer emerges from a physical relationship between work and things, but rather from infinite self-replication of virtual exchanges of nothing with nothing, whose outcome is more money“.)
Може би всъщност има прилики между Франкфурт и Слънчев бряг. И двата са изпразнени от смисъл, и двата са изпълнени с копнеж. И двата са лишени от настояще, защото и двата се основават на фикции.
Мисля отново за поп-фолка. Наскоро хореографът и пърформър Иво Димчев покани Сашка Васева – една от най-известните попфолк певици, станала популярна още през 90-те – да изпълни песните си като оперни арии. Популярното звучеше гротескно-сантиментално, но именно тази трансформация имаше почти субверсивен ефект.
Не ли е точно това преувеличение, което показва, че и привидно евтини емоции могат да придават смисъл? Не можахме ли онази вечер в онази зала за първи път да се разбираме благодарение на предизвиканата емпатия?
/
И тогава всичко изчезна изведнъж. Беше предвидимо, но никой не беше сигурен. Не отнасяме нищо със себе си, освен пясъка: в обувките, в косата.
Там, на покрива, са онези несигурни, загубени, ситуирани субекти, които се носят между сънища и травми. Несъзнаваното, пълно с фрагменти и светлини, които извикват тъга. Мислиш си, че това не е нещо, което предстои, а нещо, което винаги е било тук.
/
Няма причина да отидеш в Слънчев бряг. Но ние се борим за въображението – най-оспорваното и същевременно най-политическото поле.
В нестабилните отношения между реалностите намираме някои отговори.
Текстът описва работи на Дардан Жегрова, Ана Захаров, Торе Валерт и Макс Бранд, които бяха изложени в изложбите.
Използвана литература
Franco „Bifo“ Berardi, And. Phenomenology of the End, 2015
Dennis Scott Brown und Robert Venturi, Learing from Las Vegas, 1979
Георги Господинов, Физика на тъгата, 2012
Boyan Manchev, Der totale Körper der Lust. Postkommunistische Gemeinschaft – Repräsentation und Exzess, in: Zurück aus der Zukunft, изд. от Anne von der Heiden и Peter Weibel, 2005, стр. 88-130
Maria Todorova, Imagining the Balkans, 1997
Текстът е публикуван в рамките на изложбения проект “Състояния на поток“ (28 август – 16 октомври 2016), куриран от Виктория Драганова и Гергана Тодорова. Текстът е публикуван с подкрепата на Гьоте-Институт София.
(превод на английски тук)
