Какво е институцията? Структура, която остава (или устоява, както би казал Боян Манчев) – нещо стабилно. Отглас от латинската етимологическа основа се чува и в българската дума „ин-ститут“ – нещо, което е вложено и стои. Каква е функцията на институцията за изкуства? Да създаде възможно най-добрите условия за творчество. В идеалния случай – не само за спорадичните му прояви, а за дългосрочното му развитие, за задълбочена работа, за разширяване на хоризонта, възможност за откриване, за експериментиране, за постоянен достъп на публиката до изкуството. А как се осигуряват тези условия? Чрез онова, което е залегнало и в наименованието – чрез постоянство. Ако едно общество иска да има благата на културата, да бъде цивилизовано, развиващо се общество, то трябва да поддържа своите институции и инфраструктура за изкуствата.
Аз бих могла да говоря за театъра, тъй като съм въвлечена в неговия производствен процес. Мога да говоря и като свидетел на опасността, пред която е изправен и в която неотскоро е нагазил българският театър. Каква е тази опасност? Театърът е изкуство на живия процес. То се прави от група хора, които работят заедно в реално време. За да може тази група да се синхронизира, да намери общ език, да работи качествено, да се развива в работата си (а не на всеки два месеца тепърва да започва отначало, тепърва да изработва общ речник, обща понятийна система, обща работна дисциплина, етика, език), но да има и смелостта да опитва нови неща, да иска да постигне все повече и повече, да изобретява, има нужда от елементарни битови и организационни условия – място за работа, време за работа, условия за работа. Има една институция, която ги осигурява, и това е театърът. Театърът, който може да предостави на своята трупа сцена, на която да репетира ежедневно месеци наред, година след година, за да направи най-добрите спектакли, на които е способна. Театърът, който може не само да задължи, но и да осигури финансово своите актьори, за да не им се налага да поемат повече ангажименти и да могат да посветят цялото си време и внимание на тези постановки. Защото само така може да се работи истински, без шикалкавене, без „само тази седмица отивам на тези снимки“, „само ще съчетая тези два репетиционни процеса“, „на дублаж съм“ и т.н. Театърът, който може да ангажира режисьори, които ще вложат цялото си време и усилия за дълъг период от време, за да създадат изключителен спектакъл, а не да отбият номера и да приберат огромен хонорар за едномесечни репетиции от десет до два (или дори – от единайсет до един). Театърът, който може да предостави административния и технически персонал, техниката, декорите, костюмите и изобщо всичко необходимо, за да стане спектакълът тъкмо такъв, какъвто трябва да стане. Опасността пред българския театър е да унищожи работещите механизми, създадени, за да предоставят тези условия, и вследствие на което от високопрофесионален, вълнуващ, съвременен и класически, експериментален и традиционен изобщо – многообразен, той да се превърне в недонаправен, компромисен, посредствен (какъвто понякога е).
Защо театърът не може да бъде принуждаван да зависи пряко от продажбата на билети? Защото възвръщаемостта на вложените средства, която театърът предлага, не е финансова, а стойностна. Защото качественият, смислен театър има нужда от време, средства и свобода. Защото пряката зависимост от продадените билети отваря (и затваря) порочния кръг – правят се спектакли, които уж са „по вкуса на публиката“, разбира се, подценявайки публиката. Правят се и „бутикови“ спектакли, „за елита“. Но за да се спести време и ресурс, се съкращават репетиционните процеси, правят се компромиси с ангажиране на „звезди“ (независимо дали режисьори или актьори), които нямат време да репетират по-дълго, графикът се съобразява с другите им ангажименти. Но театърът се поддържа не за да носи пари, а защото е ценност сам по себе си. Всяка културна общност има нужда от културата си. В театъра се влагат средства, за да се произведе стойност и тази стойност да бъде достъпна за гражданите. Театърът и киното не могат да са частни, защото тогава потъват в блатото на икономическия натиск, снижаването на вкуса, летвата, изискването. След като обаче театърът и киното се издържат с финансиране от държавата, те трябва да бъдат и достъпни за гражданите на държавата. Това означава не постоянно повишаващи се цени на билетите, а напротив – достъпни цени на билетите. Разходите по една постановка и един филм са покрити с отпуснато от държавата финансиране, следователно не е необходимо цените на билетите да са високи. Цената на билета няма общо с качеството на спектакъла/филма. Нека не се лъжем, че един спектакъл или един филм може да се издържа от продадените билети. Да, има и такива, но те са единици. А за съществуването им така или иначе е необходима постоянна инфраструктура. Театърът и киното са на гражданите и гражданите имат право на невъзпрепятстван достъп до тях. Не може да се очаква от пенсионирана учителка с четиристотин лева пенсия да даде трийсет лева (или много повече) за билет за театър. И то ежеседмично. И не може да се откаже на пенсионираната учителка достъпът до театър. Нито на медицинската сестра, нито на служителя в службите по чистота, нито на пожарникаря, полицая, готвача, земеделеца или на когото и да е. Защото градът, общността, държавата не са на бизнесмените и хипстърите, а на всички граждани. Защото служителят в службите по чистота и учителката вършат не по-малко важна работа от копирайтъра, маркетинг експерта и CEO-то за обществото, в което всички живеем. Защото в момента пенсионираните граждани на страната са онези, на чийто труд се гради остатъкът от обществения механизъм, който ни позволява да живеем. Навсякъде гражданите имат право на култура, на театър и кино и това право не може да им бъде отказвано. Не само в столицата и няколко големи града. И в Петрич, и в Гоце Делчев, и в Добрич. Театърът е за всички и всички имат право на достъп до театър. И то на добър, вдъхновен театър, който не ги подценява, опитвайки се да налучка „вкуса на широката публика“. Вкус се култивира и ние дължим на публиката най-доброто, на което сме способни.
От страната в Европа с най-много театри на глава от населението (преди време необходимо условие, за да се получи статут на областен град, е наличието на театър в града) България се превръща в страна с многократно повече казина отколкото театри и кина. Всички така наречени „западни“ страни са се борили, за да имат държавни театри. В периода на най-изключителните си постижения в театъра германската и френската държава са влагали огромни ресурси в театралната си инфраструк-тура. Дълги години българската театрална система, както образователната, както здравната, е била една от моделните системи. Днес фактът, че по времето на Станиславски за един спектакъл се е репетирало една година, звучи фантастично. Днес трябва да се работи бързо, с компромиси, да се скача от премиера на премиера, трупата не може да се развива, спектаклите не могат да се развиват. Сцени, които са способни да поемат огромни спектакли, с великолепни механизми, способни да поддържат трупа, се използват за бързо преминаващи спектакли, без време за работа с осветление и звук, без възможност да се използва потенциала на пространството, без въображение, труд и размах – същата работа би свършила и някоя дискотека.
Тъжно, но факт. Защо „независимият театър“ не е алтернатива на държавния театър? Защото новаторството, ескпериментаторството, желанието за задълбочена работа не зависят от липсата на щатни бройки, трудови договори или „класическа“ сцена. Желанието зависи от желанието. Съсипването на държавните театри не помага на никого, а просто сваля нивото. Институцията не е положителна или отрицателна сама по себе си. „Антиинституционален“ не означава прогресивен. Институциите са пряко отражение на хората, които взимат решения в тях. Едни от институциите, създали някои от най-изключителните средища за изпълнителски изкуства през последните години, като Танцквартирата във Виена в периода на ръководството на Зигрид Гарайс, като Фолксбюне в Берлин в периода на Касторф, имат комфорта на дългосрочната програма, на дългите репетиционни процеси, на осигуреното пространство, a в единия случай – и на трупата. И още редица силни примери от страни като Франция, Белгия и Холандия. Институциите не са безлични, те са зависими от хората, които ги управляват, и от хората, които работят в тях. От тяхното желание, трудолюбие, усърдие, въображение, способност за мислене в перспектива. Или липсата на такива. Когато най-накрая успеем да унищожим театрите си, когато от страните с едни от най-впечатляващите постановки в Европа изпаднем до положението на онези с почти любителски форми на театър – съвсем реална опасност и в съвсем близко бъдеще – няма да настъпи раят на свободното изкуство, на свободата, на експериментаторството, а ще настъпи действителността на посредствеността. И ще сме си я заслужили.
Коя е позитивната страна на положението? Няма такава. Аз отказвам да мисля алтернативни институции като позитивни институции – в смисъл на онова, което идва да замени театъра като негова по-добра алтернатива. Защото няма такава. Театърът, театралната сграда, театралната институция са създадени, за да осигурят възможно най-добрите условия за дългосрочна, качествена, задълбочена, истинска театрална работа. Да, аз и съмишлениците ми в Метеор работим в други условия. Правим го,
защото имаме огромно желание. Правим театър без театър – репетираме месеци наред, често от сутрин до вечер, поддържаме състав, поддържаме спектаклите си с години, играем ги ежемесечно, поддържаме истински репертоар, развиваме публиката си, без да имаме технически и административен персонал, без сграда, без постоянно финансиране, покриващо всички разходи. Разбира се, човек не може да направи нищо в живота сам – имаме огромната подкрепа на приятели, съмишленици, на публика, колеги и не на последно място – на институции. Така устояваме. Но го правим не защото сме по-добри от театъра, а защото досега не сме се срещнали с институция, която да отговори на изискванията и на желанията ни, която да се превърне в наш постоянен дом. Която да ни осигури това, което трябва да осигури театърът – време, пространство, техническа и организационна подкрепа, размах в работата с всички средства и най-вече – пълна творческа свобода. Това е съвършената театрална институция. Тя не е утопия. Тя е много лесно постижима, стига да има желание. Нашето желание е ненаситно и ние сме готови да изобретяваме алтернативни институции в крачка, да устояваме – не защото сме по-добри от театъра, а защото не можем да се задоволим с това, което този театър тук и сега е готов да ни предложи.
Какво ни остава? Да работим и да фантазираме. Моят баща беше директор на театър и прекарваше времето си там от сутрин до вечер седем дена в седмицата. Отива преди всички останали, преглежда цялата сграда. Знае всичко, което се случва в театъра, знае кой какво прави, кое как действа, знае всички проблеми и всички нужди. Жените, които чистят, се оплакват, че никога не могат да почистят кабинета му, защото идва преди тях и си тръгва след тях. А навсякъде другаде охраната и хората, които почистват, идват часове преди останалите. Баща ми беше такъв директор, защото институцията не може да съществува, без да се работи. И иначе „става“ – има театри, в които се познава, че директорът е в сградата, защото всички са си по местата, не вдигат шум и симулират дейност. В останалото време половината ги няма, останалите пушат по коридорите. А директорът е в театъра три пъти месечно. И така може. Така обаче се стига до неработещи институции – до институции, които съществуват по инерция. Защото има структура, в която някой някога е работил, и колелата на механизма все още се въртят от вложената в тях някога енергия. Така се стига до псевдотеатър.
И така, още веднъж – какво ни остава? Да работим и да фантазираме. Да се борим за театър, който се прави с желание, труд, време, за чудесен, вълнуващ, въздействащ театър, който публиката не може да забрави, който променя. За тази цел трябва да защитим театралната институция като такава – като институция, която осигурява условия за постоянна, упорита и свободна работа. И достъп до култура.
И така, за трети път – какво да правим? Да постигнем съвършената институция. Тя вече е измислена, инфраструктурно все още съществува, остава само потенциалът ѝ да се реализира. Актьорската професия е изключително сложна, напрегната и изтощителна. Тя, разбира се, носи и огромно удоволствие, но за да си върши актьорът работата както трябва, са необходими условия за това – време и спокойствие. Съвършената театрална институция трябва да му ги осигури (както и да изисква от него най-доброто, на което е способен, а не да запълва свободното му време). Денонощен достъп до репетиционни пространства. Място за загряване, за упражнения, за самостоятелна работа. Нормални репетиционни периоди. И това не значи два месеца, а шест. Нормална продължител-ност на живота на спектакъла. И това не значи нито шест изигравания, нито две години, а поне шест години. Вложени в репертоара мисъл, вдъхновение и въображение. Желание за развитие, за полет, за свобода. И дали става дума за „експериментален“ или „класически“ театър, няма нищо общо. Тази моделна институция предлага начин на работа както и за един театър, в който се поставят основно Шекспир, Чехов и Калдерон, така и за един театър, в който се поставят основно Хандке,
Мюлер и Йелинек, така и за един театър, в който се правят постановки без текст. Защото всеки театър има нужда от време, спокойствие и свобода.
И така, за четвърти път – какво да правим? Да работим и да фантазираме. Да работим за стабилна, честна, смислена структура, устояваща институция, която да дава условия за вдъхновена работа, за развитие, за общуване. Да работим, за да работим. Да фантазираме за творчество и свобода – за институция, която мисли и работи с нас, която иска не да усвоява и преразпределя, а да влага и развива, да мисли не за утре, а за години напред, да преодолява, да пази, да съхранява, да е отворена за неочакваното, за чудесното, дори за
непредставимото. Защото институцията е всичко, което сме и ние.
И може да бъде изключителна.
