Когато преди няколко години основавах Swimming Pool, името му дойде от басейна на терасата. Първо, най-важното, мислех си аз тогава: в края на краищата басейнът беше най-отличителната черта на архитектурата на това пространство и беше ясно, че заради неговата оригиналност, а и несравнимата гледка към града, всяка изложба ще се бори за внимание оттук нататък.
Празнотата му обаче се оказа по-важна и от самия басейн – окончателна, неотменна, упорита. А празнотата, ако става дума за басейни, е отрицателно качество, защото те, разбира се, са предназначени да са пълни с вода. Затова празнотата не просто е нежелателна за един басейн; в нея има нещо сбъркано. Иначе казано, празнотата е безсмислена и това отбелязаха повечето посетители, които обикновено питаха кога басейнът ще бъде напълнен. Отначало не ми се искаше да отговарям на този въпрос – сякаш басейнът не го заслужаваше, сякаш загадъчното му присъствие беше далеч по-важно от това той отново да заработи правилно. И все повече ми се струваше, че трябва да се сближа с това, което вече е, такова каквото е и да се погрижа за него.
Празният басейн не просто определи програмата през годините – макар почти нито една изложба да нямаше за тема самия него; басейнът предопредели и самата институция. Пустотата направи възможно архитектурата му да бъде мислена като форма и в този смисъл – като абстракция; като нещо, лишено от предназначение и знак. Тогава ми се стори, че празното пространство на басейна може да се възприема като двойник на пространството на галерията, но по един непрозрачен начин. В кураторския ми ум то заприлича на „син куб“, спуснат в белия куб. Докато последният, поради предполагаемата си неутралност, беше един от парадоксите на модерността, то синият куб бе по-скоро изтъкан от контексти, желания и истории. Освен това, макар повечето истории за празния басейн да бяха разказвани чрез програмата на Swimming Pool и изкуството, то и басейнът сам по себе си постоянно пишеше истории. Като тези от миналото, покриващи цели три исторически периода: последните години на Царство България през 30-те и 40-те години, когато басейнът е построен, целия комунистически режим и периода на „див“ капитализъм след 1989 г. Или историите, свързани с текущата техническа поддръжка на басейна, по-точно нейната невъзможност; или пък историите за всички онези посетители на галерията, дошли по бански и готови да плуват, както и за редовните обаждания от търсещи работа спасители. В Instagram, където всичко е хаштагнато, намираме паноптикум от сродства с потенциално всички басейни на света. Сред тях празният басейн – макар и празен или пък тъкмо защото е празен – е именно онзи, който вдъхва живот.
С основаването на пространството Swimming Pool двата куба сякаш за пръв път бяха неразривно преплетени; оттогава обаче чрез провоки-рането, преживяването и разширяването на това преплитане Swimming Pool започна да се институира. В такъв случай: възможно ли е един празен басейн – или нещо подобно – да бъде необходимо условие, за да може една институция да се институира?
/
Въпросът как една институция се институира е въпрос за началото на институцията – за момента, в който линията е дръпната, разликата е установена и тялото е създадено.¹ Това е и моментът, в който се задвижва нещо, което може, дори трябва, да конституира себе си отново и отново – мислейки си за определението на Герхард Рауних за „институиращи практики“ като постоянна, безкрайна верига от институиращи събития, като „умножаване на институиращото събитие“². Как започва една институция обаче, изглежда е тавтологичен въпрос, тъй като институциите сами по себе си са начала – латинският глагол instituere означава „изграждам“, „създавам“ или „отглеждам“. Та нека задам въпроса си иначе: Кое отключва институиращи сили, задвижва една институция, а по-късно отново и отново предизвиква нейното преинституиране? Този въпрос е важен както за вече съществуващи, така и за тепърва възникващи институции, доколкото в известен смисъл не може да има разлика в основата на нуждата да се предефинират и реконституират институционалните практики спрямо настоящите контексти, в които живеем.
Знаем, че при създаването на една институция се приема устав, в който се излагат цели и принципи. Това поне изисква законът за вписването ѝ. От правния историк и културен теоретик Корнелия Висман, която се интересува от началата като изключително правна материя, знаем обаче, че има два типа начало и че приемането на устав и цели е само едно от тях. В поредица есета³ тя обяснява тези два възможни типа: едното начало се
основава на това, което Дерида пише в „Архивна треска“, където разглежда сродството на гръцката дума за „начало“ arché, с archeia, обозначаваща както гръцките архиви, така и резиденцията на архонтите, овластени да тълкуват архивите. Така в своето тълкуване Дерида свързва „архив“, „начало“ (arché) и „власт“ (archeia). При този първи тип начало обаче не става дума да се установи нещо определено като начало, например точно място или текст. Става дума да се установи властта да се позоваваш на нещо предхождащо. Този тип начало е за способността му да предпоставя собственото си начало, самó да си даде начало. „То разказва за себе си – например в преамбюлите на законите“, пише Висман и го нарича „говорещото начало“ (der sprechende Anfang). Това е начало посредством установяване на властово отношение.
Според Висман обаче има и втори тип начало, което може да се отведе от друго етимологично сродство – този път с гръцката дума arca, която означава „съд“ или „кутия“. Според Висман това начало не задвижва нищо; то е „инатливо“ (obstinate) и се основава на голата материалност „като съд, като празен ковчег, като халосен патрон, като онова, което не се унаследява“.⁴ Такива са оловните свитъци, намерени в Атина през 70-те години на 20 в., които никога не са били нито разгръщани, нито четени. Висман нарича архива, в който се съдържат оловните свитъци, „открит отказ, безмълвие насред една говореща култура“⁵, което нe може да бъде превърнато в текст, който съществува преди текста, преди името – с други думи, преди закона. Според Висман този втори тип начало ни доближава до сферата на Хайдегеровата alétheia, „нескритост“; оттук се развива и всяка поетика на пространството.
Теорията на Висман действително може да промени разбирането ни за това какво е и какво може да бъде една институция, и заслужава да се отбележи, че именно рядко ползваната правна перспектива отваря път към тази друга възможност да мислим институциите. Следователно, никога не са само целите, които институцията си поставя и на които по-късно се позовава, колкото и високи и праведни да са те. Такива цели, преди всичко, не са по-различни от историята, които институцията разказва за себе си, това е себесъчинена институционална фикция. Може да се каже и че всякакви принципи, които институцията си определя, не са нещо различно от началото, което те полагат. Те са част от него. Така че не става дума по някакъв начин за онова, с което една институция трябва да се справи, което я заобикаля, влияе или ѝ се противопоставя. Да държим единствено на принципите, би значело да настояваме на удобството на институцията да се позовава на нещо, най-вече защото може да се позовава на него, и нищо повече.
Институционалната критика в последно време наблюдава проблемите на едно начало и институционално действие, воденo от властта, проявяващи се множество институции от модерен тип, превърнали се в места на автокрация и йерархия, в херметични, себереференциални системи, напоследък и в празни наместници на господството на капитала. Същото е положението и с простото повтаряне на етически или политически коректни разкази – както напоследък правят множество институции – които или действат като морализиращ инструмент, или са чиста риторика.
Ако приложим типологията на началата на Висман и си представим arca в сърцевината на всяка институция, ще трябва да се замислим как точно при институирането се създава разлика; както и за всичко, което остава извън установения език. Кутията ни води към онова, което не може да бъде изцяло назовано, регулирано и разпознато – като самия живот, който не може да бъде абсорбиран от институцията нито в началото, нито в който и да било по-късен момент. Действително и двата типа начало – говорящото и инатливото – са парадоксално преплетени като двойно начало, което резонира във всяка институция. В някои случаи обаче именно художествените институции могат да инициират процес на резонанси и което е по-съществено, да доведат до едно същностно различно разбиране за това що е институцията: място не на представяне, а на възникване.
Връщайки се назад, повечето изложби в Swimming Pool се опитваха да разберат това двойно начало – например “Pure Breaths” (2016) на Бианка Балди, която търсеше междинното пространство, където не е зададен никакъв език и никоя дума не е изчезнала. Изложбата си служеше с исторически извори, литература, чудотворни поеми и антична поезия, за да изследва тъмните страни на добре познати исторически наративи и превръщането им в културни артефакти в настоящето. „Подобно дъха, който влиза и излиза от телата, тя припомня както желанието да знаем, така и невъзможността да се установим“, гласи придружаващият текст. Или инсталацията и пърформанс „Всички неща, които не са тук“ (2019) на Ирина Георге, която ползва множество техники, за да подходи към онова, което не присъства. „Можем да измерим пространството между нещата, които ги има; как обаче бихме могли да измерим разстоянието до нещо, което го няма? Как можем да измерим разстоянието между нещо, което го има, и нещо, което го няма? Как общуваме с онова, което го няма?“. Това бяха някои от въпросите, които Георге постави, които прераснаха и в по-обща рамка на наблюдение и изследване в пространството на Swimming Pool.
/
В сърцевината на една институция може да има и гора.
Когато артистът Рафаел Монтаньез Ортиз първоначално си представя Ел Музео дел Барио, който той основава през 1969 г. в Ню Йорк, решава, че всичките му изложби трябва да започват с джунгла. За Ортиз джунглата има за цел да въведе една коренно различна гледна точка – гледната точка на ритъма на влагата – за да накара хората да се замислят за политическите неравенства. В крайна сметка успява да създаде зала с тропическа гора в нея, макар и да не са запазени никакви изображения. В своето есе „Влюбеният октопод“ Чус Мартинез, куратор и бивш директор на множество институции, сред които и Ел Музео, ползва проекта на Ортиз за отправна точка да говори за модели на институиране.⁶ Тя също смята, че тропическата
гора е нямала за цел да представя природа в галерия. Тъй като жизнената сила, представена от гората, не може да се вмести в нито един бял куб, тя винаги ще бъде „обратното на културата, обратното на изложба, обратното на мащаб, обратното на четимост, обратното на идеологията“ и следователно „радикалното друго“ на белия куб.
Мартинез обаче въвежда тази радикална другост с цел да назове още два ефекта: това, че подобна другост не е обслужвала някакъв критически проект, а по-дълбока цел: отхвърлянето на „нарцисизма, който определя реинституционали-зацията на формите на знание и култура, които превръщат художествените произведения в културни продукти, а изложбите – в идеологически демаркации на опита“. Има и друг ефект, свързан предимно с политическата ситуация около създаването на Ел Музео дел Барио: той възниква от общност на социално и правно неоправдани имигранти. Заради пълното отсъствие на политически, социален или естетически консенсус по това време, той и не можел да започне дейността си, представяйки се като „алтернатива“ на модерните институции. Вместо това му се наложило да роди един съвсем друг политически свят, както и да изрази една съвършено различна система от закони. Затова за Мартинез гората е „истинско изобретение“, доколкото образът ѝ би въплътил „текуща перформативна спекулация относно начините да въздействаш и да търпиш въздействие, относно начините на назоваване – език, място, време“.
За мен най-същественото е, че Мартинез схваща като изобретение цялата институция, като нарича Ел Музео „музей-като-творба“, в който гората не е просто преамбюл към всяка изложба. Това че тя винаги трябва да бъде премината – реално или мисловно – кара институцията да приеме ритуала като своя структура, за да облекчи или компенсира по друг начин социалния дисбаланс, който довежда до съществуването на Ел Музео. Към края на тази част в есето си Мартинез задава спекулативния въпрос: „Можете ли да си представите белият куб да осинови гората?“. Освен приемането на принципи ли? – бих попитала в допълнение. Да, мога да си го представя.
/
Празнотата на басейна, заключената кутия, влагата на тропическата гора – били те истински, въображаеми или спекулативни, това са средства, които ни позволяват да разберем онзи живот, който не може да бъде консумиран от никоя институция в никой момент от своето съществуване, макар точно от него тя да произхожда и той да е причината за нейното постоянно институиране. Осиновяването изглежда да е действителният акт тук, доколкото предполага грижа, но не и сливане; близост, но не и еднаквост; закон и любов; понасяне на неизвестното минало и копнеж по неизвестното бъдеще. Осиновяването, преди всичко, е подпомагане на живота.
И после – изобретение. Това е моментът, в който самата институция бива институирана като живот. Институционалната критика от последните две десетилетия е сцена на все повече призиви в света на изкуството художествените институции да станат „бавни“, да се „(от)учат“; да бъдат „пространства на очакване“⁷ – все опити за противопоставяне на нивелиращите правила на дигиталното, комодификацията и взимането на решения спрямо пазара, докато се опитват да политизират арт институциите и да ги направят по-чувствителни за социалните несправедливости. Тези начинания обаче са по-сложни: художествените институции са се превърнали в проводници на поетичен акт, извършен от обществото, при който се очертават социалните тъкани с техния собствен ритъм, резонанс и език, наред с нови закони и държавен апарат. Така институциите отново – или тепърва – се превръщат в онези структури, в които учредяваме себе си като общество.
Напоследък от изобретателност биват движени предимно микроорганизациите: на ум ми идват множество независими проектни пространства, колективи и „отдолу-нагоре“ институции, с които се срещнах в последните няколко години от кураторската ми практика, които до голяма степен се занимават и с въпроси около начини на институиране.⁸ Разбира се, доколкото ми е известно, никой от тях няма празен басейн или тропическа гора, но винаги най-важно е усилието в посока на това да съпреживееш, „осиновиш“ или изобретиш живот – дали посредством изкуството, дали посредством собствената институираща практика на организацията. Поне в България имаме спешна нужда от такива „изобретяващи“ институции. Настоящият културен контекст се характеризира с консервативни културни политики, които се рекламират като дългоочакваната нормализация, а виждаме как зрелищното, псевдополитическото, антидемократичното, ласкателството на елитите и култът към брандове процъфтяват в подобни структури.
В България, както и на повечето места по света, трябва да открием начини да устоим срещу едно многопластово чудовище, което омешва нови и стари пластове власт, и да търсим нови модели на изграждане на общество, както и пространства, където то би могло да възниква от само себе си. Не е учудващо, че тъкмо микроорганизациите носят модела на изобретателната институция днес, доколкото са радикално отворени към въпроси спрямо организацията, както и се чувстват отговорни към специфични политически контексти и публики. Тук възниква и един ключово важен друг въпрос: Как се свързваме в своята изобретателност?
- Настоящето есе бе за първи път публикувано на “The Solitude Blog”, https://www.akademie-solitude.de/de/solitude-blog/instituting-as-a-box-a-forest-a-swimming-pool/. To бе написано в рамките на кураторските училища, посветени на микроорганизациите, организирани от Swimming Pool през 2018 г. и 2019 г.; като част от кураторска резиденция в Прага по покана на Jindrich Chalupecky Society през 2019 г. и в Akademie Schloss Solitude през 2020 г. Благодаря на Алехандро Алонсо Диас, Барби Асанте, Катрин Майер, Кристина Богдан, Дениз Суми,
Десислава Димова, Драгош Олеа, Фабиан Щайнхауер, Лаурел Птак, Лоренцо Сандовал, Лъчезар Бояджиев, Марьолийн Дийкман, Маурин Дитрих, Матиас Улрих, Михал Новотни, Пол О‘Нийл, Снежанка Михайлова и Владия Михайлова за всички стимулиращи разговори и особено на участниците в първите две издания на кураторското училище в Swimming Pool. - Gerhard Raunig, Instituent Practices No 2. Institutional Critique, Constituent Power, and the Persistence of Instituting, 01/2007. - В: https://transversal.at/transversal/0507/raunig/en
- Cornelia Vismann, Die Macht des Anfangs. - В: Zeitschrift für Medien- und Kulturforschung 2, 2011, с. 57–68; The Archive and the Beginning of Law. - В: Derrida and Legal Philosophy, съст. Peter Goodrich и др., Basingstoke, 2008, с. 41–54; Arche, Archiv, Gesetzesherrschaft. - В: Archivologie, съст. Knut Ebeling и Stephan Günzel, Берлин, 2009, с. 89–104.
- Vismann, The Archive, с. 51.
- Ibid., с. 50.
- Chus Martínez, The Octopus in Love. - В: What’s Love Got to Do with It, съст. Julieta Aranda и др., Берлин, 2017, с. 275–96, онлайн на https://www.e-flux.com/journal/55/60304/the-octopus-in-love/
- Nataša Petrešin-Bachelez, On Slow Institutions, с. 38–47; Binna Choi и Annette Kraus, Unlearning Institution: Do as Your Present (or Preach). - В: How Institutions Think: Between Contemporary Art and Curatorial Discourse, съст. Paul O’Neill и др., Кеймбридж, MA 2017; Emanuele Guidi и Lorenzo Sandoval, Spaces of Anticipation. - В: On Curating 36, 04/2018, с. 2–9, онлайн на https://www.on-curating.org/issue-36-reader/spacesof-anticipation-422.html#.XtS9ZhMzbOQ
- Имах удоволствието да работя или да съм в обмен с основатели и директори на Art in General (Ню Йорк), Apart Collective (Будапеща), Apparatus 22 (Букурещ и Брюксел), Enough Room for Space (Брюксел), Enterprise Projects (Атина), Fluent (Сантандер), HEKLER (Ню Йорк), Life Sport (Атина), Linda (София), MOZEI (София), New Essener Kunstverein (Есен), ODD (Букурещ), Peach (Ротердам), Portikus (Франкфурт), Pina (Виена), Publics (Хелзинки), TAM (Велико Търново), The Green Parrot (Барселона), The Institute of Anxiety (Прага) и The Institute for Endotic Research (Берлин), с които сме обсъждали въпроси на възникването, институирането и сътрудничеството при микроорганизациите.
