Да си представим Персефона, която излиза на повърхността на земята. Правила го е толкова много пъти, че никой, дори собствената ѝ майка, няма да провери дали наистина се е завърнала. Животът продължава по план: пролетни ритуали, цъфтящи цветя, никой не я забелязва. Може би са минали месеци, но може би – години. Може и да са били цели геоложки епохи – самата тя се чувства като скала. Ще трябва отново да се научи как да усеща земята, как да се навежда, за да помирише цветята, как да бъде нещо по-различно от пръст: най-общо, как да бъде жива.
Да си представим, че Персефона реши да остане на повърхността на земята. Да не се върне (или да продължи, откъде всъщност идва?). Не може да се върне в Гърция – била е чужденка твърде дълго. Не може да се върне и в Подземния свят, все пак е решила да бъде жива. Няма къде да отиде, няма свят, на който да принадлежи, остава ѝ само да стигне до сърцевината на живота. Но какво е животът? – размишлява Персефона, изтегнала се на скалите, неразличима от камъните, като гръб на праисторическо животно.
Там има и други вкаменелости, някои от тях влиятелни създания, които очертават размествания в геоложките образувания, икони на геоложки времена, удобно разположени в статуквото. Те не я карат да се чувства по-малко самотна, само недостатъчна. Тя самата не е постигнала нищо важно, освен че е отговорна за зимата, но това дори не е нейна заслуга. Винаги е била просто безпомощно оръдие в ръцете на своите майка и съпруг.
ХОР: По-добре да отиде на терапия.
Да си представим Персефона, която се опитва да бъде жива (или на терапия): вкаменелост, която се опитва да си възвърне живото тяло. Предполагаме, че Персефона ще избере терапия чрез движение (двигателна терапия). Първо ще пробва само да се размърда, въпреки че се надява да успее да потанцува. Крайниците ѝ действат независимо, дърпайки я в различни посоки, докато ставите ѝ отпускат тежестта на институциите. Възможно е да я понаболява тук-там. (Измерено в човешки години, Персефона би трябвало да е вече на средна възраст.)
Накрая може и да приеме, че способността да ходи грациозно под гравитация е достатъчно постижение. Все пак току-що се е отказала да бъде царица и богиня, развалила е магията на зърното от нар, напуснала е децата си. Наред с други е изоставила институцията на дъщерята (институцията на майчинството е монополизирана от собствената ѝ майка), институцията на брака и институцията на смъртта. Би могла да отхвърли и институцията на лечението и възстановяването. Ще бъдат само тя и животът. Без организирани ритуали, без институционализирано здравословно състояние.
Животът трябва да се е усещал като революция. Мощни сили обединяват цялото съществуване в едно: основният принцип на скалите – да вменяват стабилност и ширещото се безумие на ливадите, бръмчащи и променящи се с всяка следваща вълна от светлина. Пролет е. Животът е революция.
ХОР: …
В крайна сметка животът, и нашето присъствие в него, продължава. Дните постепенно започват да тежат като каменни блокове. Нещо трябва да се построи или ще се срутят върху нея. Човек не може да се освободи от всичко, със сигурност не може да се освободи от свободата. Персефона може би ще бъде затрупана под тежестта на чистото повторение. Или пък Подземният свят ще я повика. Децата ѝ. Наровото зърно. (Вече ферментирало в чувство за вина.)
ХОР: В крайна сметка човек трябва да се научи какво да прави с живота.
/
В есето си „Култът към живота“¹, посветено на настоящата пандемия, френският математик и философ Оливие Ре разглежда историческите промени в самата дефиниция на живот:
„В речниците от 17 и 18 в. животът се дефинира като „съюз на живота и тялото“. От края на 18 в. нататък нещата се променят: животът се превръща в „състоянието на одушевените същества, доколкото те носят в себе си принципите на сетивност и движение“ (“Dictionnaire de l‘Académie française”, 1795), „състояние на активност на организираната материя“ (“Littré”, 1863), a днес „ансамбъл² от явления и основни функции, проявяващи се от раждането до смъртта и характерни за живите същества“ (“Trésor de la langue française”, 1994). Във времето, когато смятаме живота за „физиологичен“, има все още останали спомени от старите понятия. На заден план чуваме да звучат, дори и заглушено, библейските думи на Бог, който казва на Моисей: „Избери живота“; или на Исус, който заявява: „Аз съм животът“. Като резултат от амалгамата на изразено и потиснато значение се достига до нещо странно: преклонението пред „ансамбъл от явления и основни функции, проявяващи се от раждането до смъртта и характерни за живите същества.“
В идеализацията на физиологичния живот Ре вижда любопитно сливане между живота на идеалите (заради които хората някога са умирали) и днешната мания за увековечаване на живота чрез контрола на телесните функции. Култът към физиологичната активност като живот дава легитимност на съвременното управление: висша цел на едно правителство е да съхрани живота на всяка цена. Не някаква идеализирана форма на живот, нещо, за което си струва да се умре, а чистата тоталност на физиологичните функции, които технически ни поддържат живи.
Има обаче два други елемента, които правят впечатление в тези определения. Първият, и той е доведен до крайност в последното от изброените речникови значения, е затвореният кръг на аргумента. Личи си един вид тавтология, която обяснява живота единствено чрез отнасянето му към живото същество. Докато характеристиките на това същество са сведени до физиологични
аспекти като функции и явления вместо тяло и душа, мистерията на живота остава недокосната. Не само тялото и душата, но и активността, движението, сетивността, всички те са премахнати от дефиницията за живот. Живото същество е тавтологично същество, заклещено в изпълнението на неизяснения феномен да бъде живо.
Второто наблюдение е, че животът в дефинициите след 18 в. е обяснен като изключително организиран, а защо не и институционализиран феномен. Животът е принцип, организирано действие.
Ако животът е вид институционализирана активност – организация, която се опитва да поддържа равновесието и устойчивостта както на отделните елементи, така и на своята тоталност – тогава всеки революционен акт или институционално смущение са насочени срещу самата дефиниция на живота.
Да вземем за пример една по-малко научна референция, тълкуването на болестта като телесен симптом на емоционален и духовен конфликт. Вярва се, че болестите разкриват вътрешен конфликт и най-вече, че изразяват по различен начин неспособността ни да приемем съществуването ни в неговата цялост, с тъмните му и светли страни. Хармоничното ни присъствие в една такава тоталност изисква свободен поток между вътре и вън, нас и другите, единия и цялото. От друга, по-широка перспектива, това означава да се примирят противоположностите, през които възприемаме света. На езика на духовното това се нарича любов.
В една такава екология на любовта, заболявания като рак и СПИН например се разглеждат в светлината на конфликтните взаимоотношения между индивида и цялото (обществото, Земята, универсалната взаимосвързаност и единство на всичко…).³ Раковата клетка е бунтовна клетка, която отказва да изпълнява определената ѝ роля, отказва да служи на „обществото“ на
тялото. Това е клетка, която се стреми към индивидуална свобода за сметка на цялото. Ракът е най-драматичната проява на „антиинститу-ционално“ поведение на клетъчно ниво, което в различна степен е валидно за всички болести. В дефиницията на живота като „ансамбъл от явления, характерни за живите същества“, „ансамбълът“ е изначално условие за живот.
/
Сега Персефона трябва да реши какво да прави с нейната революция и какво да прави с живота – две неща, които вече знаем, не биха могли да съществуват едновременно. Възможностите ѝ не са много. Ако правилно е научила урока за тоталността, тя би трябвало да се върне обратно към своя стар живот и да приеме ролята си на институция сама по себе си, винаги в движение между светлина и тъмнина, между горните и долни светове, като самия живот! Тя може също така да се изкуши да измисли нова институция върху руините на отказа ѝ от съществуващите институции (в историята има безброй много примери за това). Като последен вариант, институцията на живота като „тоталност на явленията“ ѝ предоставя също така възможността да умре като смъртна. Или пък да се влюби.
ХОР: Да се влюби в институцията отново и отново!
Персонажът на Персефона бе за първи път развит в текст върху работата на Keira Greenе за https://lux.org.uk/artist/keira-greene
- Olivier Rey, L’idolâtrie de la vie, изд. Gallimard, 2020.
- “L’ensemble” във френския оригинал.
- Цитирам по-специфично книгата “The Healing Power of Illness: Understanding What Your Symptoms Are Telling You” на Thorwald Dethlefsen и Rüdiger Dahlke (първоначално публикувана на немски през 1983 г.), на български излязла под заглавието „Болестта като път“, изд. Кибеа, 1998.
(Есето е в превод от английски език)
